Продължението на историята

Затворих крана и се подпрях на мивката. Студената вода не успяваше да угаси пламъка в гърдите ми. В огледалото срещу мен стоеше уморена жена с тъмни кръгове под очите и стисната челюст. Това отдавна не беше за палачинки, брашно или лошо утро. Това беше за граници. За правото ми да бъда човек в собствения си дом.

Когато се върнах в кухнята, Мария вече стоеше до плота и нервно бъркаше в една купа. Георги седеше на масата и се правеше, че чете вестник. Отворих хладилника, извадих си кисело мляко и го сложих пред себе си.

— Какво правиш? — избухна веднага Мария. — Не виждаш ли, че готвя?

— Ям — отвърнах спокойно.

— Можеше поне първо да измиеш съдовете! Виж каква кочина си оставила!

Погледнах купчината чинии, макар че прекрасно знаех, че не аз ги бях изцапала. Вдигнах очи към нея и за първи път не почувствах нужда да се оправдавам.

— Мария, аз нищо не съм оставяла.

Георги спусна вестника и ме погледна внимателно, сякаш ме виждаше за първи път.

— Чуваш ли как говори? — повиши тон Мария. — Все едно сме натрапници!

— Защото сте гости — казах тихо, но ясно.

В кухнята падна тежка тишина. Чуваше се само тиктакането на стенния часовник. Мария замръзна с лъжицата във въздуха.

— Какво каза?! — изсъска тя.

— Това е моят и на Николай апартамент. Ние го плащаме. Аз работя за него. И няма повече да търпя да ме третират като слугиня.

Георги се изкашля леко, сякаш искаше да омекоти напрежението.

— Айде, Мария, стига драми — каза примирително. — Няма нужда от скандали.

— Не — прекъснах го. — Има нужда. От три седмици влизате в спалнята без да чукате. Казвате ми кога да ставам, какво да правя, къде да ходя. Ползвате нещата ми, въпреки че съм ви молила да не го правите. И това свършва сега.

Мария рязко се изправи.

— Николай ще чуе за това! Да видим какво ще каже, като разбере как се държиш с родителите му!

— Прекрасно — отвърнах. — Ще му се обадя аз.

Извадих телефона и без колебание набрах Николай. Вдигна след няколко сигнала, изненадан.

— Какво става?

— Става това, че родителите ти трябва да си тръгнат. Днес.

Последва пауза. После чух дълбоката му въздишка.

— Пак ли сте се скарали?

— Не. Аз взех решение. И няма да го променя.

Сложих телефона на масата и пуснах високоговорителя.

— Мамо, татко… — гласът на Николай беше уморен. — Може би е по-добре да се приберете у дома.

Мария театрално сложи ръка на гърдите си.

— Чуваш ли го?! Заради нея ни гониш?!

— Никой не ви гони — каза Николай. — Но прекрачихте граници.

Георги бавно стана.

— Хайде, Мария. Явно вече не сме добре дошли.

— Ще съжаляваш — хвърли ми тя поглед, пълен с гняв, докато тръгваше към спалнята. — Ще видиш.

— Може би — казах спокойно. — Но не и днес.

От спалнята се чуваха тряскащи чекмеджета, ципове, тежки стъпки. Аз седнах на масата и довърших киселото си мляко. За първи път от дълго време ядях без буца в гърлото.

След около час Мария се появи в коридора с куфар.

— Готови сме. Тръгваме.

— Лек път — отвърнах.

Георги кимна кратко, без да ме погледне. Вратата се затвори зад тях с глух звук, окончателно.

Апартаментът потъна в странна тишина. Отворих прозореца и пуснах вътре хладния сутрешен въздух. Седнах на дивана и затворих очи. Телефонът завибрира. Съобщение от Николай: „Ще говорим довечера. Аз съм на твоя страна.“

Усмихнах се за първи път тази сутрин. Не защото те си тръгнаха. А защото аз най-сетне останах.