Докато минаваха покрай бреговете на изоставения остров, рибарите забелязаха нещо странно:
Докато минаваха покрай бреговете на изоставения остров, рибарите забелязаха нещо странно: по избелелия пясък тичаха малки сенки. Като се приближиха, разбраха — това беше цял котешки котил, измършавели, измъчени, едва стоящи на лапи. Малките телца трепереха, сякаш вече се бяха примирили със самотата и глада.
– Да отидем при тях – каза накратко старшият рибар Григорий. – Няма да издържат още дълго.
Лодката леко опря нос в пясъка. Мъжете слязоха на брега… и застинаха. Точно до водата, вързана за една стара обърната лодка с грубо въже, лежеше майката на котетата. Въжето се беше впило в шията ѝ, а по пясъка личаха следи от отчаяните ѝ опити да се освободи. Котката ги гледаше с широко отворени очи, но не съскаше — нямаше вече сили.
– Кой може да е направил това? – прошепна един от рибарите.
Ситуацията беше по-тревожна, отколкото изглеждаше. На ствола на едно старо дърво наблизо видяха издялани букви, наполовина обрасли с мъх:
„НЕ ПРЕМИНAВАЙ. ДА СЕ ОСТАВИ.“
Надписът изглеждаше свеж. Прекалено свеж за остров, изоставен от години.
Григорий внимателно преряза въжето. Котката веднага се строполи на една страна, дишайки тежко. Рибарите бързо я завиха, заедно с котетата, в якетата си и ги понесоха към лодката. Но едва бяха направили няколко крачки, когато зад тях гората изскърца… и се чу пукот — все едно някой гигант беше настъпил сух клон.
– Бързо в лодката – нареди Григорий. – Който и да е тук, по-добре да не се срещаме с него.
Пуснаха лодката във водата и се отблъснаха. Когато се отдалечиха достатъчно, един от рибарите погледна назад. На брега, в сянката на дърветата, стоеше висока фигура — неподвижна, наблюдаваща. Лицето не се виждаше, само силуетът.
И изведнъж фигурата пристъпи напред. Не да ги преследва — а към старата лодка, където допреди малко беше вързана котката. Наведе се и много бавно, почти грижливо, прокара ръка по въжето, сякаш проверяваше дали наистина е прерязано.
Тогава Григорий разбра: котетата не бяха просто изоставени. Някой ги беше държал там нарочно.
А когато лодката вече завиваше зад носа, старшият рибар тихо каза:
– Това не беше спасителна разходка. Прекъснахме нечия игра.
Котката тихо измяука в ръцете му — за първи път.
И рибарите се заклеха, че няма да доближат онзи остров повече… но в дълбините си знаеха: фигурата на брега не ги гледаше за последен път.