Баба Нина с кърпички бършеше котешките панички.

 Обикновено всяка вечер ги събираше, миеше ги и рано сутрин ги редеше с храна в Княжеската уличка. Жената идваше всеки ден, по три пъти, и все в едно и също време. Сякаш цялото котешко племе на Одеса знаеше графика ѝ, и в уречения час уличката направо се пълнеше с котки, като пчели по питата. Превръщаше се в един цял организъм – с всякакви шарени опашки, лапи, мяукане на различни гласове, и непрекъснато движение.

Вчера баба Нина цял ден лежа – от жегата ѝ се вдигна кръвното. Цяла нощ се тормозеше, че е оставила котетата гладни, на произвола на съдбата. Събра сили, стана още по тъмно, свари риба с пшеничена каша и тръгна рано да нахрани децата си.

Ръцете ѝ отдавна трепереха от старост, а днес и кръвното още я мъчеше, нищо не можеше да държи. Една паничка падна със звън на асфалта и се търкулна далеч от краката ѝ. Бабата се наведе, държейки с другата ръка торбата с тенджерата, но не можа да я стигне.

– Момче, подай ми, моля те, паничката, не мога да я стигна. Ей там е, до краката ти.

Обръща се тя към едно момче, което с приятел си пушеше на тротоара. Паничката точно се беше търкулнала до тях.

– Абе, чуваш ли, бабо, ти луда ли си? Аз трябва тва нещо да го пипам с ръце?

– Ама, паничката е чиста, изтрих я. Моля те, подай я. Ако се отдръпна, ще изпусна торбата, и ще се изсипе тенджерата с яденето. С какво тогава ще храня котетата – няма как от земята да го ядат!

Момчетата се спогледаха, ухилени ехидно. Единият леко ритна паничката с крак към бабата.

– Хайде бе, бабче, не се сърди, взимай си я.

Баба Нина се протегна да я вземе.

– Чакай, аз ще помогна!

Момчето хвана ръката ѝ и я дръпна. Естествено, тя не можа да се задържи и тупна по лице в асфалта – точно в паничката. Торбата също падна, кашата се изсипа върху нея, полепна ѝ по дрехите.

– Абе ти си дървена направо! Съвсем си изпаднала вече!

Момчетата се смееха с глас.

Ромчик, рижият уличен котарак, си лежеше кротко в сянката. Той беше главатарят на всички котки наоколо – нищо не ставаше без негово одобрение. Не беше голям, по-скоро среден, но с огромна воля, силно чувство за справедливост, остър ум и сериозна сила. Всички го уважаваха и се страхуваха от него. Баба Нина му беше особена – преди години му беше спасила живота след жесток бой.

Котаракът издаде странен, гърлен звук, като боен вик, и се хвърли към насилника. Момчето не разбра какво става, а Ромчик вече висеше на дънките му, точно в чатала, и яростно хапеше.

От внезапната болка момчето подскочи, риташе с крака, махаше с ръце, и пищеше като момиче:

– Ааааа! Ууууу! Помоооощ! Убиват ме!

Приятелят му не можеше да свали котарака – онзи се въртеше и не пускаше. Наложи се хора от пазара да дойдат и с тяхна помощ откопчаха Ромчик.

Бабата, стенейки, седна на асфалта. Коленете я боляха, дланите кървяха, на лицето ѝ сигурно щяха да излязат синини. За щастие, не си беше счупила нищо.

– Дайте ми котето! Не го бийте!

Извика тя към мъжете, които го дърпаха. Те го хвърлиха към нея. Ромчик скочи, завъртя се около бабата, ръмжейки като истински пазач, не пускаше никой до нея.

Момчето го завлякоха в пазара, да му окажат първа помощ на „мъжките части“. Плачеше и се вайкаше – “Какво ще стане с мен сега?!”

Баба Нина едва улови Ромчик – цялото му тяло трепереше от ярост. Притисна го до себе си и му шепнеше:

– Добри мой, спасителю мой, защитнико мой. Всичко мина. Всичко е наред. Ще си вървим у дома сега.

След десетина минути котето се поуспокои, помогнаха на бабата да се изправи. Тя разпредели остатъка от кашата по паничките и се прибра да свари нова.

Ромчик вървеше до нея. Баба Нина го поглеждаше и се усмихваше щастливо. Цял живот сама си беше опора, ловец и пазач. А накрая, виж ти – сдобила се с телохранител.