Продължението на историята

Стоях във входа и я гледах. Изведнъж осъзнах — този театър е отдавна режисиран, ролите разпределени, а аз съм само статист в чужда пиеса. Едит скочи от табуретката леко като гимнастичка, дръпна пердето и запя нещо под нос. В този миг нещо в мен щракна. Вечерта седнах на масата в кухнята срещу Мартин с чаша кафе. Той превърташе новините в телефона, без дори да погледне. — Мартин, повече не мога така — казах му. — В какъв смисъл? — очите му не се откъснаха от екрана. — В смисъл, че тя не е болна. Отдала е апартамента си и просто е решила да живее при нас. На наш гръб. Уморих се. Той вдигна поглед тежко: — Ема, драматизираш. Майка ми има високо кръвно, а апартаментът — нейна работа е. Погледнах го и за пръв път видях непознат човек. — Тогава и апартаментът, и техниката, и всичко останало — също са моя работа — отвърнах тихо. Той се усмихна: — Не започвай пак с тия касови бележки. Нали няма да ме съдиш. — А може и да ще. Той остави телефона и ме погледна внимателно: — Заплашваш ли ме? — Не. Просто напомням фактите. Седяхме мълчаливо, докато Едит не влезе в кухнята по халат, лъскав, копринен, и каза високо: — Ема, в мивката има мръсна чаша. Не я оставяй за през нощта, ще се навъдят мишки. Бавно се изправих и минах покрай нея, без да я погледна. Парфюмът ѝ — остър, натрапчив — се влачеше след мен като предизвикателство. *** На следващия ден си взех отпуска. Сутринта извадих от шкафа папка с касовите бележки, подредих ги по дати и ги снимах. 

За двадесет и шест години знаех каква стойност имат документите. После набрах номера на транспортната фирма — същите хамали, които ни превозваха преди осем години. Уговорих се за вдругиден. Вечерта Мартин се прибра късно. Едит го посрещна на вратата като стопанка — с пантофи, топла вечеря и престорена умора. Седях на дивана и гледах как му се усмихва, без дори да ме забелязва. — Ема, ще вечеряш ли? — попита той, без да погледне. — Не. Вече ядох. — А защо са кашоните в коридора? — Събирам си вещите. Той се намръщи: — За дълго ли заминаваш? — Завинаги. Едит ахна, хвана се за сърцето, но видях — театър. — Къде отиваш? — повиши глас Мартин. — В апартамента, който купих на свое име. Без майка ти. Без твоето „засега“. Той мълча. После рязко стана и каза: — Глупаво е. Къде ще отидеш без мен? Усмихнах се: — Точно това искам да разбера. *** Хамалите дойдоха сутринта. Едит съскаше в коридора, като чайник на котлона, шепнеше за „неблагодарница“ и „неподходяща снаха“. Мартин стоеше до нея, гледаше как изнасят техниката — всяка вещ, купена с мои пари. — Кафемашината — моя е, хладилникът — мой, прахосмукачката — моя. Искаш ли да видиш касовите бележки? — казах хладно. — Вземи си всичко! — избухна той най-накрая. 

— Мама ще остане. Без теб ще ни е по-лесно. — Не се съмнявам — отвърнах. — Само когато техниката се счупи, нека мама вари кафето в тенджера. Затворих след себе си вратата. Никой не ме последва. *** След седмица вече седях в новия си апартамент. Малък, но светъл, с прозорци към парка. Техниката около мен — същата, но вече различна: свободна, недокосвана от чужди ръце. На перваза лежеше жълта папка с подписи и копия на бележки — моят щит, моята памет. Телефонът вибрира: Мартин звънеше. Не отговорих. После съобщение: „Мама падна, помогни.“ Изключих екрана. След пет минути още едно: „Извини. Просто исках да поговорим.“ Изключих звука. Вечерта, когато фенерите светнаха отвън, направих си чай и седнах до прозореца. Осем години до мен живееше навикът да съм водена. Сега нямаше никой, който да ми казва къде да стоя, как да режа лука и колко олио да сложа. Само аз и тишината. И изведнъж тази тишина вече не беше празнота, а дълго чакан въздух след дълго потапяне. Усмихнах се. Небето над блоковете се пълнеше с мек светлик и за пръв път от много години усетих — дишам с пълни гърди. Всичко останало може да изчака до утре. Или до след седмица. Важно е, че за първи път от осем години отново живея сама.