Продължението на историята
А сутринта направих нещо, което синът ми изобщо не очакваше. Докато още спеше, извадих от шкафа плика, в който от години държах спестяванията си. С мъжа ми заделяхме от време на време „за черни дни“. Не бяха някакви големи пари — колкото за лекарства, за ремонт, ако нещо се случи. Преброих всичко до стотинка и изведнъж разбрах: ако пак го пожаля, ще съсипя и него, и себе си. Когато се събуди, спокойно сложих пред него чаша чай и същия този плик. Отначало дори не разбра. — Какво е това? Казах му: — Тук има пари за първо време. Ще си наемеш стая, ще си намериш работа, ще почнеш да живееш сам. Погледна ме сякаш не бях на себе си. После се засмя: — Майко, сериозно ли говориш? Но аз вече бях решила. За пръв път от много години. Казах му, че го обичам, но повече няма да бъда безплатна готвачка, перачка и банкомат за възрастен мъж. Че вече е почти на четиридесет и аз не съм вечна. Че един ден просто няма да ме има — и тогава пак ще трябва да се научи да живее сам. Първо се ядоса.
Крещеше, че го гоня след смъртта на баща му. Че нормалните майки така не правят. Че му е тежко. Че работа няма. После изръмжа: — Просто те е жал за едно парче месо за сина ти! Тогава ми стана истински болно. Не заради парите. Не заради цигарите. А защото моят зрял син вече не виждаше в мен човек. За него бях нещо като обслужващ персонал. След три дни си събра нещата. Тръгна обиден. Дори не ме прегърна. Само на вратата каза: — Не се притеснявай. Повече няма да ти висна на врата. И хлопна вратата така, че половин час след това ръцете ми трепереха. Когато в апартамента най-сетне стана тихо, заплаках. Мислех, че съм предала собственото си дете. Няколко дни не намирах място от тревога. По навик готвех повече, после се сещах, че вече съм сама. Събуждах се нощем и мислех: ял ли е, къде нощува, добре ли е. Но мина време… и започнах да забелязвам нещо странно. Вкъщи стана спокойно. Никой не мърмореше, че супата е „постна“. Никой не искаше пари за цигари. Изведнъж пенсията ми стигна не само за сметки и храна.
И за първи път от много години започнах да живея поне малко за себе си. Купих си нови пердета, които отдавна исках. Започнах да се разхождам в парка вечер. Дори се записах на безплатни танци за пенсионери в дома на културата — по-рано щях да се срамувам, а сега си казах: защо не? И знаете ли… хареса ми. Запознах се с жени на моята възраст. Пием чай след занятията, обсъждаме сериали, смеем се. Една дори ме убеди да си боядисам косата и да си купя ярко яке вместо старото сиво палто. И за първи път от години спрях да се страхувам да харча пари за себе си. Преди — всичко беше за сина, за мъжа, за семейството. Сега — поне понякога, за мен. Синът понякога ми пише. Сухо. Наскоро писа, че започнал работа в склад. Живее под наем с един мъж. Каза, че се уморява.
Чета тези съобщения и още не знам — правилно ли постъпих. Като майка пак се тревожа за него всеки ден. Понякога ми се иска да му се обадя и да кажа: „Върни се, всичко ти прощавам.“ После си спомням как лежеше на дивана, докато аз мъкнех тежки торби с болни крака. Как се смееше по телефона: „Къде ще иде тя.“ И осъзнавам, че ако не го бях изгонила тогава, никога нямаше да порасне. Сега му е трудно. Но може би за пръв път в живота живее като възрастен човек. А аз за пръв път от години живея не само за някой друг, а и за себе си. И пак понякога нощем си мисля: дали постъпих правилно като майка? А вие бихте ли имали сили да изгоните порасналия си син от дома, ако разберете, че просто ви се е метнал на врата?